Идеята за тази книга се роди в един приятелски разговор. Тя се превърна в книга за сравнително кратко време от първия разговор до представянето на ръкописа. Въпреки разбираемите затруднения. Но мислите, споделени в една приятелска среща, са едно, а необходимостта от такава книга - съвсем друго. Ще се опитам да я защитя, а крайната дума ще имат читателите. Книги, посветени на историята на Византия, са сравнително рядко явление в българската книжовна култура. Колкото и странно да звучи това твърдение. Като оставим настрана един обобщаващ курс, или за да бъда по-точен, университетски учебник, издаван многократно от 50-те години насам, последните четири-пет десетилетия не познават повече от 4 - 5 книги, които третират една или друга страна на историческия феномен, наречен Византия. И то книги, които по своята същностна характеристика са обърнати най-често към ограничен кръг професионалисти. При неоспорваната от никого констатация, че историята на средновековна България е неделима част от историята на една обширна религиозна, културна и дори политическа общност, която преди четвърт столетие сър Димитри Оболенски нарече Византийска общност: при положение че цивилизацията, изградена в тази общност, е в раждането и развитието на българската християнска цивилизация, която и днес независимо от всички превратности на историята ни отъждествява като българи. С малки изключения (преди всичко някои скромни преводи на Шарл Дийл), които датират от времето преди Втората световна война, българинът нямаше възможност да погледне на Византия с очите на чуждия изследовател. Той остана незасегнат от един истински "бум" в развитието на византологията (особено през последните десетилетия) и нейната обилна книжовна продукция. Останаха му непознати вече отдавна станалата класическа "История на Византия" на Г. Ост-рогорски, преведена на много европейски езици, тритомникът "Византийският свят" на Л. Брейе (1949 - 1950, 1969 - 1970), "Византийската цивилизация" на А. Гийу (1974 г.), "Византийската архитектура" на С. Менго (1974 г.), дори "История на византийската живопис" на В. Н. Лазарев (1947, 1986 г.). Да не говоря за четирите обемисти книги, посветени на византийската литература - К. Крумбахер (1897 г.), X. Г. Бек (1959, 1971 г.) и X. Хунгер (1978 г.). Спирам дотук. И няма да търся причините за "това тъй дълго отсъствие". Защото те са ясни. Ще добавя само, че вече е време "византийската" тема да присъства по-често в България. Когато с добре забележима агресивност книжният пазар (а и само той ли? ) ни атакува с книги, посветени на европейските корени на другите, би трябвало българинът да се обърне към своите си корени, захранени от една цивилизация, която създава пълноценния облик на Европа вече хилядолетие и половина. Последните седем-осем години показват радостно явление в българското книгоиздаване: появата на енциклопедични тематични справочници. Ще посоча само най-важните от областта на хуманитаристиката, и то без да се спирам на преводни издания: "Антична литература" (1988 г.), "Старобългарска литература. Енциклопедичен речник" (1992 г.), "Кратка енциклопедия тракийска древност" (1993 г.), "Кой кой е в средновековна България" (1994 г.), "Българска митология. Енциклопедичен речник" (1994 г.). Без да ги оценявам (те са твърде неравностойни по своя характер! ) - нито моментът е подходящ, нито пък това е мое задължение, - ще отбележа, че те намериха или все още търсят своето място сред българската научна или популярна книжнина и сред българските читатели. Книгата, която предлагаме, се вписва в този типологичен кръг издания и ще заеме своето място сред него, ще разшири тематичния обхват на тази литература. Най-сетне трябва да отбележа и още нещо. "Византийските василевси" ще увеличи незначителния брой на византоложката книжнина у нас. В същото време тя е част от подготовката за осъществяване на един много по-амбициозен проект, онасловен "Византия Енциклопедичен справочникпроект, който, за да стигне до българския читател, изисква повече време, по-продължителна подготовка и участието на много повече специалисти, за чиято координация са необходими повече усилия. "Византийските василевси" е първата стъпка на този проект, новото начало на една амбициозна научна и издателска дейност. Предлаганата книга едва ли се нуждае от обстойно представяне. И все пак няколко думи са задължителни. Тя съдържа уводна студия, озаглавена "Византийският василевс". Нейната цел е да представи обобщената фигура на византийския владетел, когото византийската политическа идеология поставя на върха на теоретичната пирамида, изградена от всички владетели и народи на Универса. Следват 87 статии, посветени на византийските императори от Константин I Велики (324 -337) до Константин XI Палеолог (1448 - 1453). Текстрвете са снабдени с необходимата литература, подбрана от една почти необятна библиография. Няколко думи и за основното затруднение при окончателното редактиране на книгата. То е свързано с изписването на имената на византийските василевси. Знайно е, че в този случай, както и в много други, българска традиция почти не съществува, а принципите за една книжовна норма тепърва трябва да се изграждат. Някой би възразил, че тази традиция би трябвало да търси своите корени в преводите на византийска книжнина, преди всичко историографска, на български език. За съжаление тази традиция (ако може да се говори за такава! ) не е устойчива, не е установена веднъж завинаги, а се е развивала динамично. Едни принципи са залегнали в "Историки" на Константин Преславски (превод от края на IX в., но познати по ръкопис от XII в.) или в "Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя, царе гръцки" (Симеонов сборник, ръкопис от 1073 Г., л. 264а - 266а), други са те в преводите на Константин Манаси или Симеон Логотет (XIV в.). Но не е само това. Не може да се подмине ролята на възрожденската действителност и влиянието на чуждестранната книжнина след Освобождението и възстановяването на българската държава. Тогава, когато българското университетско образование и българската историческа наука правят първите си сериозни стъпки. Ето как в българската историческа книжнина се появяват дублетни форми като: Констант - Констанс, Марциан - Маркиан, Василиск - Базилиск, Зенон - Зинон, Тиберий - Тиверий, Мавриций - Маврикий, за да се стигне до калка като Леон - Лъв или до побългаряване като Йоан - Иван! Единственото що-годе установено правило е отпадането на окончанието в номинативната форма на някои имена: Комнинос - Комнин, Ангел ос - Ангел, Палеологос - Палеолог, Канта-кузинос - Кантакузин (но: Ласкарис, Батаци или дори Ватацис - Ватацес). Ето защо тук е направен опит, приемайки някои неизбежни традиционни форми, да се въведе система, която почива на строго научна основа. Уводната студия е написана от мен, а останалите статии са разпределени между Четиримата автори по хронология и по династии и са подписани с техните инициали: И. Б. - Иван Божилов, И. Бил. - Иван Билярски, И. И. - Илия Илиев, X. Д. - Христо Димитров.