Описание

"И тъй, докато слънцето в Америка залязва, а аз седя на стария разнебитен кей край реката, загледан в безкрайните небеса над Ню Джърси, и усещам как тази сурова земя се надига в една-единствена невъобразимо голяма вълна чак до Западното крайбрежие, усещам целия този път, който се вие, всичките хора, замечтани в неговата безбрежност, и знам, че в Айова децата вече плачат, защото там това им е позволено, и че тази вечер звездите ще изгреят - а знаете ли, че Бог е Мечо Пух? - и че Вечерницата навярно е омърлушена и ръси мъждиви искрици над прерията точно преди да дойде най-черната нощ, за да благослови земята, да почерни реката, да приюти в обятията си върховете и да скъта за сетно последния бряг, тъй като никой, никой не знае на кого какво е отредено освен окаяните дрипи на старостта..." Тези редове имат ехо. Звучат едновремено красиво и тъжно. Като последните акорди на джаз-елегия, която те кара просто да слушаш. Тези редове са последните от книгата на Джак Керуак - "По пътя". Тя е от книгите, които разделят читателската маса. Мнозина я намират за "прехвалена", "далече от произведение на изкуството", "слаба", "скучна" и т.н. Но тази книга си има религиозен код. Тя е за хората, чиято религия е Пътят. За тези, които не приемат гадните статуква и тинята на корпорациите. Това е книга за хората, които намират себе си в прашните пътища и безкрайните магистрали. Това е книга, която донесе на света нова епоха. Книга, която вдъхнови Боб Дилън и Джим Морисън. Тази книга е шамар за догмите. Бунт срещу страха да бъдеш Ти. Порив да се идентифицираш с песъчинка, с нещо малко, което прави света едно завършено и перфектно място.