Петя Стойкова Дубарова е българска поетеса. Започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците "Септемврийче" и "Народна младеж", в списанията "Родна реч" и "Младеж". Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков. Учи в Английската гимназия в Бургас (ПАГ Гео Милев), което е нейна мечта. Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като "най- младата сред големите творци на България", Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите и места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров "Трампа". По време на снимките в град Самоков, една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата и и единствена любов. В дневника си го описва като "далечния, светлия, чаровния, нежния". Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да и пише. Преживява го много тежко. Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. Поезията на Петя е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по- всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. Единствената и стихосбирка "Аз и морето" е издадена посмъртно през 1980 г., а няколко години по-късно от печат излиза и книгата "Най-синьото вълшебство", в която е събрано цялото и творчество, писма и личният и дневник. С опашка като ножица се стрелкаш и режеш ти небесната коприна, в небето ясно гушка снежна белкаш, и носиш се над светлата родина. Аз виждам как се къпеш в росата, облякла свойта лъскава жилетка. Съзирам често горе в небесата красивата ти черничка наметка. Но есен ти на медените жици седиш смълчана, готвиш се за полет. И ето, литваш с твоито сестрици: "Довиждане до следващата пролет." 1974 г.