За да привлекат вниманието, някога нашите предци разказвали за магьосници, зли духове и всевъзможни приказни герои, на които те можели да си позволят да припишат пороците, необходими за действието на техните романи. Ала тъй като за нещастие на човечеството съществува една група хора, у които опасната склонност към безпътство води до злодеяния, не по-малко ужасяващи от тези, които според древните автори са извършвали митичните людоеди и великани, защо да не предпочетем действителността пред измислицата? А и защо да се лишаваме от най-прекрасните драматични ефекти само поради боязън да разкопаем тази жила? Ще се стъписаме ли пред разкриването на престъпления, които сякаш завинаги е трябвало да останат забулени в мрак? Уви! Та кой в наши дни не знае за тях? Слугините ги разказват на децата, развратните момичета разпалват чрез тях въображението на своите поклонници, а поради осъдителна непредпазливост магистратите в името на една криворазбрана любов към реда мърсят с тях аналите на Темида. Какво би могло да спре автора на романи? Не разполага ли той с всички възможни пороци, с всички престъпления, които въображението може да допусне? Няма ли право да ги опише всичките, за да отблъсне хората от тях? Горко̀ на тези читатели, които картините в "Жюстин" биха могли да покварят! И нека не ни обвиняват за това; по който и път да бяхме поели, това нямаше да ги направи по-добри: има хора, за които дори добродетелта е отрова. О, приятелю! Разцветът на престъплението е като мълнията, чийто измамен огън осветява за миг небето, ала само за да изпрати в бездната на небитието клетника, когото е заслепила.